Съзнателния ми живот протече с този човек. Аз бях женен за него, но го срещах само когато излизах от вкъщи. Мразя го, но чувам гласа му през ноща всяка нощ. Този човек ме дразни и възмущава, но вие ме накарахте да го познавам. Това е Азис. Показвам ви синдрома Азис, а не певеца Азис. Защото синдрома Азис е част от моя живот. Уж силно да мразите едно същество, а да си го пускате , докато спя. Да мразите сигурно него Азис, но да гласувате за него със стотинките си. Не мога да го мразя, просто не разбирам защо вие го обичате. И затова правя филм за него. Дами и господа, Азис!

— Какъв е тоя символ за тебе отзад?
— Ами, като махнем клипа ми «Хоп», който се намира на чатала ми този символ всъщност във видеото. Тоест мига през цялото време. Сърп и чук. А, какво е? На миналото символ на един ред на който сме свидетели в момента в Северна Корея, това което виждаме нали тези кадри в които те плачат за своя Хитлер, така да го кажа, за мен е така, защото е диктатор, лъжец човека който нали мами, лъже народа си, казвайки, че всички останали извън неговия свят са грешни и лоши. Това е. По някакъв начин правя асоциации със Северна Корея и България преди.
— Северна Корея и България преди.
— А ти къде беше по това време, когато имаше тоталитаризм?
— Тук в София, в България.
— Какво правеше?
— Еми, аз бях на..по това време сега ще ти кажа, осемдесет и девета година нали да кажем.
— Къде беше на десети ноември?
— На десети ноември бях в Берлин. Бяхме емигранти с родителите ми.
— Вече си го избегнал. И все пак..Ти кога си роден всъщност? Да си спомним.
— Седемдесет и осма, седми март.
— Седемдесет и осма.
— Да.
— Ти си хванал от пленумите от онези..
— Конгресите. Аз рисувах в блокчета децките
— Какво рисушаве в блокчета?
— Помня, че беше..кой конгрес беше..Господи..Седмия конгрес на БКП или единайсетия. Едно от двете. Мисля че това римското пет го имаше.
— И още две чертички.
— Да, две чертички. Това го рисувахме така всички. Беше дадено като нали домашно да направим свой плакат така, така да го кажа.
— Значи си хванал и смерта на Брежнев?
— Не помня.
— Преживя ли?
— Ами, да! Точно както плачеха корейците за своя лидер, така и аз плаках за Брежнев.
— Не, не си спомняш за Брежнев?
— Не, разбира се, че не си спомням. Но знам, знам как изглежда един беловлас, възрастен мъж, който и той по някакъв начин е бил диктатор посвоему.
— Посвоему диктатор. Пак си нежен към тях.
— Помниш ли за комунизма и социализма? Онази епоха.
— Мисля, че много хора страдат за времето, което отмина, тоест както ти каза – социализм. Хората искат да се върнат тоя социализм само защото тогава не бяха гладни. Заради пустия му глад са готови да бъдат роби на някой.
— Заради хляба?
— Заради един тъп хляб. В смисъл той не е тъп, той е много важен, но за си напълнят коремата са в състояние децата им живеят като затворници.
— А спомен имаш ли оттогава? Детска градина, училище.
— Разбира се.
— Пионерче. Бил ли си пионер?
— Чавдарче бях. Мисля че не успях да стигна до червената връзка. А! До синята!
— Ти чавдарче беше, синята..
— Чавдарче бях, да. Това е, точно така. «Рапорт даден – рапорт приет». Тези неща са ми познати защото така ни караха да говорим по този начин в училище, точно както в казарма. Имахме си дружина, една мъжкарана. Е! Тя сега както си замисля на мен ми идвала така е по-мъжестевна сигурно нямам идея.
— Спомен?
— Имам много спомени. Помня, че всички бяха облечени еднаково. Всичке бяхме обличани еднаково. Имаше едно тъмно кафяво, тъмно синьо за пуловерти говоря. Аз сега се сещам когато тръгвахме на училище и майките нали купуват нали нови дрехи за новия сезон. Сезон. Виж каква дума от модерните. И имаше тъмно синьо, тъмно кафяво и бордо, такова матово между черно и червено. Нямаше никакви цветни неща, нямаше ярки, нямаше камени, нямаше шипове, нямаше. Нищо нямаше. Имаше три цвята в магазин. Всичко беше сиво, кафяво, мръсно зелено.
— Нямаше и..
— Нямаше розово, нямаше..
— Нямаше геи.
— Поне не знаехме за съществуване, защото ако кажем, че нямаше геи, сега ще прозвучим като една иранска страна в която казаха – ние нямаме такива.
— Да. А знаеш ли? Аз сега ще ти кажа моята история. Аз като бях малък разбрах, че срещу петдесет лева, че ако издадеш гея в милицията и ти дадат петдесет лева.
— Ако издадеш или изядеш?
— Издадеш! Да го изкажеш.
— Да и наистина ли са плащали?
— Не, това беше детска легенда, такава градска.
— Да, явно някакви важни хора са били тези гейове, за да има някакъв лов на гейове. (?) ловуват на въщици.
— Имало е. Нали знаеш и за Парцалев..
— Та историята за Парцалев я знам само че..Не мисля че някой от приближените му не е знаел, напротив всички са знаели.
— Кой приближени? На кого?
— Приятелите му, колегите му. Той е бил нали в естрада.
— И са издали срещу него е имало съд.
— Така, аз знам за съда в който е казал не се занимавайте с нашите дупетии. Ами, нали до нашия дупетии ли опряхте. Така че, той не се е притеснявал да го кажа и в съда.
— Но нямаша такава..Онова което ти правиш в момента, тогава беше..
— Значи не е имало шоубизнес.
— Тогава беше, какво беше това което ти правиш в момента?
— Ами, тяхното е било общество от театър на театър, о т град на град. Как се е наричало това..
— Турне?
— Ами, не е турне. Това е на ниво, съжалявам че говоря така за толкова.. такива големи любимци на българския народ, но това е било на ниво читалищна култура някаква, която..
— Да.
— Нали, опази ме Господ от това нещо.
— А сега нашата култура е на ниво?
— Нашата култура на ниво на който никога не е била. В смисъл, ако ти кажа аз на какви концерти съм пял, ти може би и не знаеш за тях, и за тях..
— Да не прозвучи думата световно?
— А, световно не, за съжаление, не. Никой не е имал късмета от нас да се махна оттук.
— На световно ниво, не е ли нашата култура сега?
— Ами не, не е на световно ниво. Всъщност какво е световно ниво? Какво е световното ниво?
— Ти каза че ти е пробил в Русия?
— Ами, Русия не е света, за съжаление.
— Ти ли си най-известния българин?
— Ами, от артистите, от шоубизнес, аз съм най-известният.
— Скромен ли си?
— Не.
— Малко си скромен.
— Не. Не има някакви гадни футболисти, които ми дишат във врати или аз в техния не знам. Обаче много е неприятно, когато някой ритнитопковец е преди, защото само тиче бързо. А нищо друго не е направил, в смисъл няма таланта да бъдет личноста, просто спортист нали. И по някакъв начин от известно време винаги някой казва – ама тоя футболист е много по-известен от теб.
— Дразнят те.
— Дразнят ме. Аз си знам че е така. Обаче така си държа на своето. Естествено, много, много случаи да се шегувам, когато казвам аз съм най-известния, аз съм най, най, най. Шегувам се и това е чувството ми за хумор, което остана в наследство от Катето Евро. Тя ми казва така – ръчкай това, което ти дразни, давай говори за него, да видиш че ще стане истина. И така.
— Ако сега тука беше запазил социализм. Представи си сега една Северна Корея. Руснаците сега се е променили, България, Румъния си остават в онзи лагер. И ти какъв щеше да бъдеш? Щеше ли да се бориш, щеше ли..Какво щеше да правиш?
— Не. Едва ли. Аз какво щях да бъда. Ами работник някъде, някъде общ работник, със сигурност, ще бъда общ работник. Или фризьор, бръснар да кажа защото фризьор прозвучеше мръсно май по онова време. Бръснар. Щях да бръсна главите на хората.
— Ти в казарма ходил ли си?
— Не, за щастие.
— Щеше да си минал през казармата, армията..
— Ами, честно да ти кажа..Никой не съм питал тая тема за казарма. Никой не ме е питал, Мартине. Ти си първи човек, който ме загазва.
— Радвам се.
— Да.
— Какво щеше да правиш ти в казарма?
— Щях да стана любовница на някой от командирите. Сто проценти. Няма как да не стане.
— Дотам всичко се знае. Не може да станеш така любовница.
— И нищо. В смисъл..Добре, ти ме питаш какво щеше да станеш, аз си го представя че щях да бъда любовница на някакъв..
— Аз ти обяснявам, че не е толкова лесно.
— Генерал да кажем.
— Щеше ли да се опиташ да скатаеш от казармата да се измъкнеш?
— Не. Ако ми харесваше там да правя, каквото си искам..
— Там не може да правиш каквото си искаш. Там трябва да маршируваш, да стреляш с автомат.
— Да, обаче, мисля че към мен съдбата щеше да е по-благосклонна, както е в момента и късмета ме преследва навсякъде и там щях да намяра голямата любов в казармата и със сигурност..
— Това е защото към гейовете съдбата по-благосклонна според мен.
— А, стига глупости! Аз съм единствения гей-късметлия в тая държава и съм убеден в това. В смисъл единствения гей който не мразят чак толкова. Има хора които ме и обичат нали освен да ме мразят.
— Единствения гей, който понасят що годен.
— Да и така търпим. И то заради таланта пак ти казвам. Много важно да имаш таланта, не може да бъдеш само известен. Ако аз не можах да пея, аз щях да изгоря на първата, втората година. А аз съм десет години на сцената, почти.
— Но не ми е отговорил на въпроса, щеше ли да се бориш срещу системата?
— Не, защото сме безсилни. И сега сме безсилни, човече. Какво да правим? Стачки и шествия и митинги. Това е абсолютно скучно. Смешно е. Не можеш да роптаеш срещу собствения си цар, срещу стопанина си.
— Срещу тиранина си.
— Или стопанина си, защото е стопанинство.
— Стопанин означава че ти..
— Като животно, хранят те, гледат те.
— Това как да кажа..
— Ами те и животните работят някой за стопанина си. Конете да кажем. Воловете.
— Това мога да се извади, че си се чувствал като живот по времето на социализм.
— Ами, не, защото съм бил много малък, но чувствах своите родители като затворници. Защото баща ми тогава за първи път излезе в чужбина, в ГДР, тогаваше ГДР. Отиде..не мога да ти опиша какиви връзки трябваха за да излъже не знам си какво излъга, но той отиде с екзкурсия да свърши някаква работа и оттам си дойде с някакви чанти, торби, огромни нейлонови пликове на които имаше друг цвят освен тъмно синьото и тъмно зеленото. Едни нейлонови пликове който бяха цветни, едни кутии в които нещата миришеха и ухаеха по толкова красив начин и романтичен. Не знам. Миришеше на друго, на друг свят.
— На крем за ръце, полски, нещо такова.
— Не, не. Нещата не бяха хубави. На Кореком. Нали помниш едно време Кореком.
— А ти помниш ли Корекоми?
— Да, помня ги.
— Какво е Кореком?
— Ами Кореком това е един магазин в който можеш да пазаруваш само единствено с валута. Разбира се, като предоставиш, мисля че беше документ на касата откъде ти е валутата. Ти представяш и отиваш да пазаруваш да си купиш хляб и да покажеш касов.
— В Корекома не продаваха хляб.
— Ами, да, да, да. Продаваха шоколадови яйца. Такива по-бутикови. Имаше Лего.
— Значи ти трябва да си един от най-благодарните хора за демокрацията, че се е случила.
— Защото съм най-богатият?
— Не, не. Най-благодарния, защото щеше да си фризьор, бръснар, ако социализм беше продължил. А сеги си най-известния българин.
— Или циганин.
— Не си ли българин ти?
— Естествено, че се чувствам българин.
— Ти забравяш през цялото време. Не шегувам се с хетеро нали така. Забравяш.
— Опуснахме частици.
— Не знам, със сигурност, трябва да съм благодарен, че този ред си отишел.
— Ти имаш ли спомен с Тодор Живков? Аз напоследък съм много впечатлен от фигурата му и разпитвам всеки за Тодор Живков.
— Него днеска разказвахме в колата един виц. То не е виц, то всъщност самата истина за полупроводници и целите проводници.
— Да, това е много старо.
— Да, обаче е истинско.
— А имаш ли спомен от телевизора, както изглежда тоя човек? Какво си мислил като малък за него?
— Ами сега, както се върна назад, мисля че беше един схванат така във врата човечец, който беше много много крещещ. Не знам защо. Един фалцет така вадеше, като се превъзбуди. Наистина не помня. Не съм бил и толкова малък, девет, десет годишен съм бил когато нали нещата трябваха да си отиват на зле за него. Аз познавам хора, които го познаваха и се казват, че е бил готин човек.
— Да.
— Познавам неговите приятели.
— Защото им е раздавал апартаменти?
— Не.
— Познавам човек, който му е приятел бил. Без да му дава нито един апартамент. Каза той не беше умен, той беше хитър и това нещо го приближаваше до масата до хората и по някакъв начин.
— Какво още нямаше да има, ако бяхме продължили със социализм? Представи си го. Продолжаваме. Двайсет години както в Северна Корея.
— Нямаше да имаме молове. Имаше един. Това беше ЦУМ. Помниш ли?
— Там нямаше ли цветни дрехи? В ЦУМ имаше ли цветни дрехи?
— Имаше леко коралово се прокрадваше и така се цвят горчица. Едни такива якета бяха пуснали с лилава отвътре.
— Военен цвят, цвят каки.
— Не, не беше каки, цвят горчица беше, вътре с лилава подплата бяха, много интересни. Такова едно кралско лилаво беше. Какво още нямаше да имаме? Разбира се, шегувам се казвайки молове, за да прозвучи тия тъпачки където идват отвътре (?) мола.
— Добре, по-сериозно опитай.
— Не мога да ти кажа сега, чакай момент. Какво нямаше да има?
— Тебе нямаше да има.
— Освен че мене нямаше да има. Това е най-важното нещо нали за този народ. Мен нямаше да ме има какво говорите вие. Какво нямаше да има? Проституция може би нямаше да е толкова голяма.
— В Северна Корея си е върви. Там понеже няма какво да ядат те си играят.
— Те си играят. Нямам идея, не съм запознат.
— Нямаше да има вестници, медии нямаше да има.
— Нямаше да има толкова медии, нямаше да има толкова богати хора и толкова масово бедни хора, ужасно бедни хора. Това е най-важното.
— Иначе какво? Ти казваш все едно съжаляваш за това. Нека да има богати, нека да има и бедни. Какво да правим ние?
— Ами, не е така, защото..Не е така. Истинско богати хора в България са десетина души.
— Понякога ти се държиш като популист. Искаш да се харесаш на най-бедните.
— Не, не искам да се харесам.
— Защото ти е публика.
— Не ме познаваш добре.
— Това беше гениално. Не те познавам добре. Беше гениално вземете къщите на богатите и ги дайте на сираците.
— На сираците да.
— Ти го каза. Това беше гениално. Аз съм съгласен. Но от друга страна то и е популистко.
— Популистко е защото самата цистория, цялата..в смисъл..супер тъпо е вместо да ги..как да го кажеш..Може ли да разрушаваш нещо вместо да го присвоиш или да го дадеш на по-слаби, нуждаещи.
— По-бедни.
— Знам че звучи популистко. Но к’во? Да неизкажа тая идея, само и само да не прозвуча популистко. Ти (?) друг идеята.
— Точно това е свободата. Да казваш каквото си мислиш веднага.
Азис е историята на едно дете което нямаше да порасне и да стане Азис, ако бяхме продължили да живеем в социализма. Правим биографията на Азис защото той не е само гей или само певец в него има един умен човек, който великолепно се позва от нашата обща простотия и продава исключителния си глас, налагайки ми на мен циганско звучене. Не знам дали ме разбирате този филм е фил на отчаЯнието и вашата вина, че Азис е велик наоколо. Не е реклама.
Днес ви показвам един дълбоко показван човек, надявам се от различна страна. Аз не харесвам песните, които прави, но харесвам гласа му. Жесток глас. Не харесвам модата на тоя човек, но ще дам един свой пръст за да мога да разбере защо нашият обществен вкус харесва Азис, а не Пинк Флойд, а не Дженезис. Това е и фил за хиляди несбъднати у нас рок-музиканти затова как те умряха от наркотици и пиене, пак заради вас публиката, докато вие избирахте Азис, плащахте на Азис, обичахте Азис. Щом се налага и аз ще го обичам, като замисля по-добре Азис да обичам отколкото вестник «Народна армия» или програмата на БНТ от хиляда деветстотин и осемдесета година. Кой е тоя Азис всъщност?
— Искам да ти покажа един вестник, който се казва «Народна армия». Онзи ден го донесох. Малко да прочетеш примерно. Това е. Помниш си ги тия неща? Тези думи?
— Пленум на Централния комитет на Българската комунистическа партия. Вчера в резиденция «Бояна» се состоя пленум на Централния комитет на Българската комунистическа партия, който обсуди някои основни въпроси във връзката със първата сесия на деветото народно събрание. Уау!
— Това е цялата информация.
— Всъщност това едно и също говорят.
— Нещо разбра ли от това нещо?
— Не.
— Значи онази оттока след думите. Пак виж Тодор Живков го преизбират, Станко Тодоров. Това са тия портрети.
— Да, трима ли са?
— Трима бяха тогава. Тогава имаше тривластие реално или нереално. А отзад има и малко информация, толкова информация.
— За културата?
— Не. За Световното в Мексико. Няколко колонки. Ето тука. Пике съобщава: Аржентина – Парагвай. Някакви такива..
— Не, чакай. А защо не е обърнал внимание на програмата, човече.
— Имата програма на телевизия.
— Виж как сега! Да чета ли? Единайсет. Программата започва в единайсет.
— Да, да.
— Единайсет: По света и у нас. Единайсет и трийсет: За децата. Сто грама музики и още нещо. Четвърти час.
— Това е много смело – Сто грама музики. Това е много смело.
— Да, да, да. Георги Димитров документален филм. Не виждам (?). Българска телевизия и Интервизия. На раздумка и песен – концерти народна музика. Новини. Първа сесия на девето народно събрание. Пряко предаване. Новини. Децки анимационен филм. Безсмертие. Оратория от Цветанов. Така, така. О-ле, о-ле..
— Някоя оратория от някой си Цветанов.
— Има Световно първенство извенете.
— А, има Световно първенство.
— От ФРГ. Монтерей. Запис на осемнайсет, така..
— От град Монтерей, да.
— Класическа музика. Ето! Класическа музика в осем и четирейсет звучи класическа музика.
— И малко по нататък погледни. Програмата на руската на советската телевизия. Виж!
— Едно и също. Советския човек, телевизионен документален филм. Героите на Рибаков.
— Как живееха ония хора, помниш ли?
— Аз помня.
— Какви (?), какви вестници чели, аз започвам да си мисля, че ..а и виж каквъв сив е шрифта. Едва се чете. А тогава той беше най-нормалния шрифт във вестник.
— Какво са правили? Аз ще ти кажа за моите родители какво правеха. Не, имахме приятели..Ами, какво..
— Да уточним, ти си роден близо до София.
— Аз съм София.
— Ти в Констинброд си роден.
— Не е вярно!
— Добре, къде си роден?
— Аз съм роден в Сливен.
— В затвора.
— Да.
— Това според мене твоя измислица.
— Отиди, провери.
— Част от имиджа ти е това.
— Да, да.
— Между другото друг път ти го каза в друго интервю, проверих.
— И?
— Подтвердиха.
— А! Нещо да ми кажеш. Защо ме изкарвате лъжец?
— Понякога преувеличаваш за себе си.
— Какво е това преувличаване? То е факт.
— Къде си роден?
— В затвора, в Сливен.
— Браво!
— Израснал в Банишора, квартал Свята Троица сегашният. Банишора. Десет години съм живял там. От бебето, десетгодишен.
— Как живееха хората, помниш ли? Какво ядяха?
— Ами..ядяха. Знам че майка ми ставаше по опашки такива километрични за да купят домати. Когато ги пускаха первите?
— Баща ми понеже мъж и висеше в студа за банани. Защото банани се ядаха само на Нова година. Ако помниш..
— Помня прекрасно. Кубински портокали се появиха, а те не можаха да се белят. Спомням, че баща ми пък много се е ядосал.
— Майка и нашите бутаха кашоните с бананите под леглото..
— Цял кашон? Вие сте били богати, бе!
— Те всички взимаха с кашони, извинявай, не бяхме само ние.
— Не сте ги откраднали?
— Не, не сме ги откраднали. Тогава не се крадеше в България.
— Да, така е. Въобще не се крадеше. Въобще никак.
— Еми, така в смисъл масово така хората не крадяха.
— Още малко спомен за храната. За опашка за домати каза.
— За опашка за домати помня. Имаше показен магазин? Обясни ми какво е показен магазин? Какво значи показен магазин?
— Това е както в Северна Корея. Това е с левови се пазарува, но е по-скъпо там и там винаги има витрина в която има лимони, портакали..показен магазин за да покажем на чужденците.
— Аз си мислих че например излиза тази и тази реколта и първото примерно магазин който я се представя е там.
— Не това е показен магазин, по-добре заряден магазин за пред хората.
— Ами, оказион какво беше?
— За стари части, за стари неща. Ценни работи, неценни работи. Като вид на пазара, ама оказион беше за..Дори антиквар там можеше да намериш в оказион.
— Помня лютеница, човече.
— Каква лютеница беше?
— Хорото. Помниш ли я?
— Да.
— Тя беше една. Нямаше друга.
— Филия с лютения помниш?
— Да, онова дете беше захапало там
— Весело дете. Захапало филия с лютеница. Това ли ядяхте вие?
— Това, доколкото си спомням, аз бях много проклето дете, защото не се храних хубаво.
— Значи октоподи, скариди, морски дарове. Нямаше. Зеро. Край. Никакви. Помниш ли?
— Не.
— Имаше медуза, обаче замразена, дълбоко замразена. Хек.
— Имаше такава..Чакай. Гърдите ми. Чакай. Имаше скумбрия. Помниш ли?
— Да.
— Скумбрия. Имаше и пушена. Много. Това беше някакъв деликатес пушена..
— Пушена скумбрия, да.
— И заедно със сирене, в смисъл трябваше (?) седеше и рибата седеше и кренвершки стояха.
— А дрехите, човече? Ти какво носеше тогава? Какви дрехи?
— Ама, мъжски дрехи, момчешки такива.
— Мъжки дрехи. Поне тогава си носил мъжски.
— А не, пак слагах на майка някои чорапогащници. Шегувам се.
— Всяко дете го прави. Всяко дето иска да бъде принцеса. Предполагам.
— И ти ли, Мартине?
— Не. Наскоро ми разказаха за едно момче, което е казал на баща си че не е бил гей, а е бил принцеса. Затова се сетих. Как да гледаш децата?
— Да, да. Аз съм виновен за единасето септември.
— Не си виновен.
— Добре.
— Ти дънки имаше ли? Дънки.
— Не. Нямахме дънки. Помня че имахме тогава от бившия Югославия нали да кажем. Имахме роднини в бившия Югославия, които дойдоха с найлони в които имаше дънкови яки и те ги продаваха. От вътре са с вата. Ти имаш ли някаква представа колко е било модерно това? Тука е някаква вата, късо от дънково, тука със сини ръкави. Много красиво. Много яко. И помня че много скъпо. Тогава българин пак имаше пари. Винаги ги купуваха.
— Имаше кой да ги купи?
— Да, купуваха ги.
— Имаха пари хората, но нямаше какво да си купят, сега имаше какво какво да си купят, но нямат... Това е просто обратното. Нямат пари.
— Факт. Какво още?
— На театър ходихте ли? На балет ходихте ли? Кое ти закърми по отношение на точно тази ориенталска музика? Търся днес отговори откъде. Аре, това че си гей. Прекрасно. Необходимо е на всички.
— Ти не вярваш.
— Но може да си гей като Бой Джордж, примерно.
— А, и да стана диджей наркоман.
— Защо така?
— Така е. Предпочиташ да съм диджей наркоман, пред това да..
— А сега какъв си?
— Не съм наркоман.
— Не си наркоман, а какъв си? Ок. Не си. Наркоман го задраскваме.
— Аз съм артист, който..Как ще го задраскаш това нещо? Как се драскат наркотици, бе, човек.
— Добре, спокойно.
— Как се задрасква такова нещо?
— Какъв си те питам в момента?
— В смисъл?
— Сега не си наркоман. Какъв си.
— Сега съм изпълнител, артист, певец.
— И Бой Джордж е изпълнител, певец.
— Не. Той е наркоман.
— Добре, дай ми друг пример.
— На него силата му не идва от сцената и от дарбата която има. Защото ако той имаше дарба да бъде много добрия певец, той щеше да пее, нямаше диджейства.
— И за тебе така си говорят, че ако имаш сили да пееш.
— Не може да знаеш.
— Ако не беше гей. Щях да ти обърна внимание.
— Не.
— Не, нали. Щеше просто да пееш.
— Знаеш колко певци познавам за които пак са такива нали геи. Но не си го признали и се стоят на ниво нали кварталното там (?) срещу кърчмата в която си пеят с оркестри.
— (?) ги държи..
— Да. И Слава Богу!
— Добре. Нека да завършим със социализма още малко, ако може.
— Търся онова което те е отправило към онази музика, към онези ритми, към кючека. Това в кръвта ти или защото си от циганско семейство или..
— Аз имам оправдание за това. Да. Ето моето оправдание, Мартине.
— Не си дължен да си оправдаваш.
— Не, не. Аз си говоря каквто си искам. Моето оправдание за чалгата ми това че съм циганин, а вие господа българи какво вашето оправдание? Ето. Аз съм циганин. А ние от малки танцуваме кючеци, забавляваме се нали хора бохеми. Бохеми силно казано. Хората на веселието. Ами българи защо толкова полудяха по тази чалга?
— Заради тебе.
— Хайде, аз пак съм виновен.
— Не, бе. Така, глупости. Питах те дали сте ходили на театър.
— Не, не сме. От училище. От училище, това което..Любовта ми към искуство откъде се е породила, това искаш да зададеш?
— Да.
— Гледах един филм с Мадона и там стана всичко.
— Коя година?
— Осемдесет и шеста.
— Точно когато той излезе осемдесет и шеста година.
— «Кое е това момиче?»
— Как го гледаха? Те не го даваха в кината.
— Даваха го в кината.
— В кината?
— Да, да. Свалиха го. Даваха го. Сваляха го.
— Как да го сваляха, тогава нямаше компютери?
— Не, не. В смисъл забраняваха го. Излизаше лелка с престилка нали знаеш – Забраниха филма. Хайде, прибирайте се! Ние с билетчета нали. После тичах до другото кино. И този филм с Мадона «Кое е това момиче?» преобърна целия ми живот.
— Ти поиска да бъдеш тя, нея?
— Да.
— Това..
— Тогава за първи път видях че на светло можеш да се обличаш така, по такъв начин без никой да му прави впечатление.
— До тоя момент се обличаш само у вас така?
— Да. До този момент роклите ги носех само вкъщи, от тоя момент просто хукнах навънка нали.
— Мадона е виновна за падането на социализма, според теб.
— Не, тя като цяло е виновна за много.
— Музиката победи диктаторите, разбираш ли какво се случи? От Битълз до Мадона. Всичките те които и аз си обичам може би и ти обичаш. Западната музика победи всичко това което беше опитваше се да вкара някакъв ред и някаква сивота. Музиката го победи.
— Ами, със сигурност мога да кажа защото с нея най-лесно, най-лесно се манипулира най-лесно се извиват ръце с песен.
— Добре, но ако приемем че е имало едно нормално момче тогава, което вижда Мадона и то е символ на социализма. Бедно е. Няма дънки. Не яде портокали всеки ден. В един момент ти..Сега си символ на демокрация. Всички твърдят, че демокрация е извратена. За теб също твърдят, че си извратен. Разбра ли, че ти си образ? Тогава си образ и сега си образ. Търся някаква метафора, тоест някаква паралел между държавата и тебе. Живота преди и Азис преди. Живота сега и Азис сега. Свободата те направи пъстър, но пък не премина ли някаква граница?
— Виж, пак говориш за граници.
— Да.
— Не трябва, не трябва да говориш. Тази дума трябва да я махнеш. Това е мое мнение. Граница, бариера. Не! Не трябва да имаш. Човек сам си поставя своите граници, тоест аз знам докъде мога да си простра. Къде да кажа стоп. И къде да продължи. Аз знам на човека докъде му е интересно. Колкото и да отрича или да не отрича, аз знам какво го вълнува и го доказах.
— Какво го вълнуваше?
— Ами..
— Секса.
— Плътта. Много е силна. Бях гледал в Конана Варварина. Един мъдрец излезе от джунглата. Той беше владетел на цяла една държава или нещо такова и той попита Арнолд Шварценегер, тогавашния ми кумир, кое е най-силното на света. Той не можах да отговоря. Той само посочи с един пръст отгоре от скалата се хвърле една жена. И той каза – видя ли? Плътта. Тя не издържа. Докато ние гледаме на човек само по това как изглежда, тоест дали има в него..артисти дали има секси или няма секси. Ние ще продолжаваме да се тъпчем на едно и също място. Ние ако имахме Леди Гага ние да са убили с камени в България. Толкова грозна жена нямаше доверие никой в България.
— Ти не си ли Леди Гага?
— Не, не съм. Аз съм секси.
— Кой си ти?
— Секси. Тя е грозна.
— А ти с кой се сравняваш от западния свят? Ако не Бой Джордж, кой е?
— Еми, нямам.
— Ари..
— R.E.M. Глупости. Стига. Не е вярно
— Аре, бе. Кажи ми някой гей от Запада който те прави хубаво впечатление?
— Ами, те са много.
— Мадона? Тя не е гей.
— Не е. Мадона не. Мадона е жена. Не мога, не мога да се сетя.
— Няма паралел от твоя на Запад.
— Но трябва да е много черна, хайде да кажем Бионсе и Риана смесица между тези хора. Трябва да е черна.
— Васко, и до сега не знам как да се обръщам към тебе.
— Васко. Ето ти го казвам.
— Васко. Ама ти си сравняваш с Риана, значи ти си тя.
— Ами, творчество, визуалното, за визуалното ми видео.
— Визуалното само да.
— Направи му десети извади кадри и погледни. Няма разлика. Даже има кадри в които нещата са много по-добре.
— Просто имаш много лице и човек се чуди кога си Риана, кога си Васко.
— Нямам много лица. То е едно.
— И защо Азис? Можеше пак да си същия шарен, пестър гей какъвто искаш, пее си чалгата, но защо турско име сложи? Азис означава приятелче, нали?
— Не!
— Какво значи Азис?
— Скъпоценен, бляскав, лъскав.
— Лъскав, скъпоценен, бляскав.
— Но аз не го знаех тогава това.
— Турска дума.
— Арабска, да.
— Арабска. Защо арабска дума ползваш?
— Ами, на мен ми стои добре в устата. Как да ти кажа? Приятно ми е да я произнасям.
— На мен пък ми стои романът който съм чел Хасан Асис, някой турчин с С.
— Е!
— Това е отрицателен герой.
— Не, звукоизричането от Азис е много на мен ми харесва. Аз като музикант и човек с музикален слух нали мога да каже че много добре звучи Азис.
— Как го избра, бе?
— Гледах един филм с един турски затворник. В затворите. Разказа как той е живял в затвора.
— Какъв език са говорили тези хора?
— Не. Той беше английски. Но с такъв сценарий и сюжет.
— «Среднощен експрес» да не си гледал?
— Не, не беше «Среднощен експрес». И тогава за да не го забравя скочих, взех един молив и го записах на тапетите, за да не го забравя.
— Това разказвал ли си някъде?
— Не.
— Азис си го написал на тапети? Защото ти се стори много готино.
— Аз го записах да не го забравя и да покажа на майка как ще се казвам един ден.
— На колко години беше?
— На четиринайсет, петнайсет.
— Каза – аз съм Азис. Точка.
— Тя вика – ти си Васко. Стига глупости, ако обичаш.
— Имаше ли соцотношения от родителите ти към тебе?
— Не. Моите родители винаги са мечтали да живеят навън. Винаги. Цял живот. Това е защото имаме роднини, пак ти казвам, които са били извън границата и са виждали малко или много и са чували и знаяха още тогава, че България нещо много страшно, че един затор. Така го наричаха затвора. И с това започнаха дълги години да бедствахме така да го кажем. Къде не сме били, но не бяхме..тоест аз не бях щастлив, те може би бяха щастливи, аз не бях щастлив. Аз си знаех, че аз трябва да се върна тука и да почна да правя нещо. Въпреки че ако бях останал в Германия можеше сега кой знае какво.
— Какво?
— Ами със сигурност щях да направя кариера..
— Нямаше да намериш такава публика, която тука намерих.
— Зависи. Пълно с турци, с сърби и цигани в Германия. Нали знаеш Берлин е втората.
— Ще бъдеш звездата на гастарбайтерите.
— Със сигурност нямаше..В смисъл те са повече от България.
— Те са шестнайсет милиона.
— Ето. Кой щеше да е по-добре аз или пак аз?
— Пак ти. Ти винаги си по-добре, защото знаят че си гей.
— Не заради това. Просто съм талантлив бе човек. Мога да пея.
— А ти си талантлив защото си гей. Аз така си мисля.
— Значи ти не ставаш за журналист защото не си талантлив и не си гей.
— Не ставам.
— Със сигурност би избрал демокрацията, нали?
— Да. Със сигурност бих избрал демокрация и със сигурност бих избрал да не живея тук. Ако ме питаш за своите близки и приятели какво бих избрал – бих избрал демокрацията, но дали бих избрал България – не.
— България не, демокрация да.
— Да.
— Това е много красиво. Сега Европейски Союз не те ли пленява по някакъв начин, не те ли радва? Не ти ли дава възможност? Или отново има една железна културна завеса, кято във Франция няма да те разберат, примерно?
— Не, отнова пак някой ти казва как трябва да бъдат нещата. Европейския Союз, Брюксел, хората в залата която нали те контролират живота ни. Аз така го разбирам. И отново някой отвън ти казва как преди беше Советския Союз, сега..
— Европейския Союз.
— Да. Ето! Виж винаги завершва на Союз. Само че по-културен тон, малко по-европейски тон ни командват.
— Ако ни оставят сами?
— Оле..оле..Ако ни оставят сами. Това е както затвориш гетото в Пловдив.
— И да ги оставиш да правят каквото си искат.
— И да ги оставиш, да. И да не ги пускаш никъде. Ето станет същото.
— Да ги опаковаш там и те да си избият вътре сами. Значи е добре, все пак някой ги ръководи.
— Моето мнение, че България ако ни оставят сами няма да съществува дълго време.
— Хубаво че днес все пак демокрация, не можеш да се оплачеш. Сега обаче в какво си разочарован?
— Е, не.
— Не за себе си даже. Сега също живеем в някакъв вид.. предполагам? Или не?
— Ами, може би ми тлее, че ще се оправим, надеждата че ще заживеем по-добре живот.
— Но хора казват докато Азис пее и всички го харесват, никога няма да се оправим.
— Искаш да тези хора слушат Азис. Това е глупост. Знаеш, шегачка. Това е такова силно отрицание. Тоест ти бягаш така от себе си и от своите ценности. Никой не иска да си признае че обича да гледа и да слуша Азис. А същевременно. Майка му. Аз съм десет години on the top, разбираш ли? Не единствено моите роднини да ми купуват албомите и да ходят на участията ми. Кой ходи тогава аджеба на тия участия?
— Не съм аз.
— И ти си бил на моето участия така че мълкни.
— По работа.
— По работа така ще кажеш. Те всички до теб така.
— Всички викат по работа.
— Добре, де. Даваме ти възможност бъди министр-председател за един ден, за сто дни, за един мандат. Хайде опитаме какво. Ти си човек с власт в тази държава. Имаш власт. Какво онова което трябва да си направил. Удари по масата.
— Не мога. Това е жест който мъже трябва да правят. В смисъл..
— О, моля ти се. Нарочно си правиш на слаб.
— Не. Не знам какво мога да променя аз.
— Бъди министр на кулутрата.
— Пак няма да свърша работа на тая..
— Ти и така не си ли министр на културата?
— Не, не съм министър на културата. Това че народа слуша мен не означава, че аз диктувам нещата. Виж министър на култура какво каза да си педераст е най-лошото и страшно нещо на света то събира всички отрицателни качества от мъже и най-долното от жената.
— Нали го каза така?
— Да. Вежди Рашидов.
— Ще ти кажа че Вежди министър на културата не каза това.
— Това съм чел.
— Те го сготвиха. Сглобиха от двете интервю сглобиха едно и така стана.
— Еми, значи внимавайте какво говорите вече.
— Не, той беше (?) да говорят те които сглобяват (?).
— (?) казал ок, но го е казал тъжно.
— Няма ли да е тъжна както може би ще е демокрация като навърши сто години. Този тип демокрация, ако успее да наверши сто години, няма ли да ти е тъжно ти да отсарееш по този начин?
— Нямам идея защото аз наистина знам че няма да остарея в тази държава, нито ти, нито някой от зрители те нали български ще знаят как съм остарял.
— Така ли?
— Да.
— Как ще остарееш?
— Ми, аз не знам.
— А ти няма да кажеш?
— Не, не, не. Аз няма да живея в България. Аз няма да работя в България.
— Ако си пенсионер отиваш къде? Във Франция.
— Не, още малко ще остана тук просто.
— О, това е новина. Ще бягаш.
— Не, няма да бягам. Ще отида да работя за други хора.
— Добре, да опитаме един блиц.
— Добре.
— Социализма е?
— Лошо.
— Новото време е? Наричи го по някакъв начин.
— Меко.
— Меко?
— Меко е. Не знаеш какво ще станет като времето в смисъл дали ще завали, дали ще изгрее слънце.
— Несигурно, меко.
— Да, несигурно.
— Тодор Живков е?
— Луд. Луд човек. Не можеш да издържиш колко години? Четирийсет ли беше до власт?
— Еми, трийсет и четири.
— Еми, ето. Не можеш четирийсет години се правиш на льольо, на луд.
— Какъв луд бе? Той е вярвал че (?) държавата. Луд. Добре. Ок. Това е блиц. Луд.
— Европейския Союз е?
— Европейския Союз е двуличници.
— Двуличници?
— Да. За мен тези хора не са искрени. За мен тези хора, както тези които казват аз не слушам Азис. Те лъжат.
— Но те наистина не слушат Азис.
— Те да. По принцип ти казвам. Те показват че са супер правилни и супер воспитани и така нататък. Но това не е вярно.
— Късмет е че? За тебе късмет?
— Че се родих с таланта да пея. Пак за себе си мисля.
— Детството ти е?
— Отвратително.
— Защо?
— Еми, защото ме караха да работя.
— С какво изречение ще се рекламираш във Франция? Отиваме във Франция. Ясно е. С какво изречение започваме там една кариера? Да опитаме сега да го измисля.
— Тя е тук!
— Какво още за гейовете в България?
— Гейовете в България. Не ги харесвам като масово, тоест като общност, защото са ми крайни. Крайни са ми. Те са приели че ако си гей значи че това е сцена. Тоест живота е сцена. Не, живота не е сцена. Иска се им манернича…Не мога да го кажа.
— Техните манери.
— Техните манери ме дразнят. В момента има някаква (?) се правят на супер модерни. И стайлинга им ме дразни. И това че се прегръщат двама женствени ме дразни. Двама женствени това както две жени да се прегръщат.
— Да го кажем българските гейове са гадни.
— Да. Българските гейове са гадни.
— Аз не мисля така.
— Аз мисля така и ги познавам доста от тях. Не се притеснявам да им го кажа и на тях. Повечето са гадни.
— А френски дали не са по-готини?
— Нямам идея, нямам представа. Виж аз съм против това..не че съм против. Не харесвам този модел на гей представяне който е в момента. Толкова модерно представяне. Тоест красиво подстригане.
— Лъскав.
— Да. Той който прилича на рекламното момче нали реклама за бельо. Не.
— Кой е твоя гей?
— Мой гей трябва да си прилича на мъж, с бръсната глава, с брада, такъв лош. Лошо момче трябва да е. Това е за мен. Виж, аз мисля като жена, не като педераст. Това може би разликата между мен и останалите.
— Да.

Ще заверша с това, че след като опознах Азис и разбрах, че той един от малкото свободни хора у нас. Отговорно го казвам независимо, че може да не ви хареса. Този човек прави каквто си иска, докато вие го следвате. Той създава модели, вие сте омагьосвани от тези модели. Той е снежната кралица, а вие сте чалга-джуджетата. Азис е сексуалната ни революция, извратена, но желана като наркотик. Опитам се да бъда умен, но се опитвам и да не бъда набит. Извенете, че направих този филм, просто не се сдържах, просто не мога да подмина изключителната елементарност с която битуваме и Азис се въсполза от нея. За това наистина Азис е гениален. Той пее в Турция, пее за двайсет хиляди човека. Но тук. Какво прави тук? Вие отговорите на образа в огледалото си отговорите. Аз мога само да запиша за историята какво дават в огледалото. Според мен там в огледалото дават някой друг, не дават мене.